Под ореха

    Зад къщата расте орех, а под ореха някой предишен обитател е построил барака с ламаринен покрив. В началото на лятото орехите започват да зреят и един по един да падат от дървото. Трещят върху ламарината, сякаш някой мята камъни отгоре ѝ.
    Часовникът показва четири сутринта, когато един такъв орех ме събужда. Заради задуха съм оставил прозореца широко отворен, но това не помага особено. Чаршафите ни са целите подгизнали, стаята мирише на мухъл и занемарени тела. В комарника от време на време се блъска някое тлъсто насекомо, иначе е тихо.
    Известно време зяпам тавана с надеждата, че ще заспя, но лека полека в главата ми започват да нахлуват натрапчиви мисли и ми става ясно, че няма да имам успех. Основно ме притеснява работата, разбира се. Винаги е работата. Клинетът се бави, което не е присъщо за него. Защо ли още не се е обадил? Обикновено няма търпение да си получи стоката. Да я вкуси.
    Решавам да се разтъпча. И без това ми се пикае. Докато ставам от леглото, сестра ми се размърдва и избълнува нещо. Застивам като изплашен заек. Ако я събудя преди следващото ѝ цедене, ще е много сърдита. При предишното ми подобно провинение се наложи известно време сам да пълня бурканчетата, а това предпочитам да го избегна. Затова възобновявам опита си да се изправя колкото се може по-внимателно. Грабвам фенера от раклата, надявам налъмите и, съпроводен от тихото скърцане на гредореда, се изнизвам от стаята.
    Наоколо всичко скърца. Къщата е толкова овехтяла, цяло чудо е как още не се е срутила върху главите ни. Открихме я преди няколко години, разнебитена и превзета от шубраци, съвсем на ръба на града, в квартал който не е квартал. От онези, дето не фигурират върху картата на метрото, дето не фигурират върху градоустройствения план дори. А малцината му човекоподобни жители са толкова бедни, горките, че дори входни врати си нямат. И нашата къща няма входна врата. Само черна зееща дупка към сърцевината си.
    От банята в края на коридора кухо отекват капки. Източник е старият смесител, чието уплътнение отдавна се каня да сменя. Дреболия, но ме дразни.
    Още преди да пристъпя прага обаче, ме лъхва зловонна миризма. Изпражнения и още нещо. Най-вероятно мърша. Няма какво друго да е. Миризмата се носи от гъста локва, която се е разстлала около подовия сифон.
    Отнема ми известно време, преди да разбера какво се е случило. Вероятно септичната яма е пълна.
    Гадост.
    Внимателно прекрачвам неприятната смес и се заемам да спася по-важните ни вещи — четките за зъби, няколкото ролки тоалетна хартия, хапчетата, помпата за гърди, която сестра ми е зарязала във ваната.
    Докато събера всичко, прехвърлям наум какво да правя. Вече съм се разсънил. Пикае ми се, което в момента може да стане само навънка. Що не отскоча до бараката направо?
    Но първо се замъквам до кухнята, където оставям спасените вещи върху плота зад месомелачката. Утре ще се занимавам да им търся място. По навик пускам мивката да се източи, за да си налея вода. Докато чакам оглеждам помещението. Най-важната стая в къщата. В нея се случва всичко. Работим, ползваме я за склад, разговарям с клиента посредством високочестотния трансивър, храним се, обръщаме си внимание. Временно и за баня ще я ползваме.
    Тази лампа на трансивъра по принцип свети ли?
    Хвърлям един поглед към терминала и забелязвам, че е изплюл някаква грешка. Спирам чешмата и бързам да се настаня зад клавиатурата. Светлинките насреща ми пулсират като миниатюрен нощен град, омайното им мигане ту осветява, ту скрива детайлите на помещението около мен.
    Доста интересна машина. Комуникацията се извършвала посредством йоносферни отражения, така ми обясни клиентът, когато ми я предостави. Аз обаче много не му вярвам. Според мен сигналът идва отвъд йоносферата, отвъд атмосферата дори. Но това е друга тема.
    Грешката е съвсем проста. Няма памет. Вторачен в примигващия екран си давам сметка, че вероятно това е причината клиентът да не е успял да се свърже с мен. Проклинам се наум и направо рестартирам машината. Когато отново започва да работи, грешката, разбира се, е изчезнала. В повечето случаи само това е необходимо, но за да съм напълно сигурен, пускам антената да се рекалибрира. Няма да отнеме повече от няколко минути, точно колкото да се изпикая и да погледна ямата.
    От плота грабвам чифт ръкавици, грабвам и кирката, която след последното ползване съм подпрял до хладилника, и излизам навънка.
    Септичната яма се намира в задния двор, в бараката под ореха. Представлява заровена цистерна с бетонен капак. Предишните обитатели, изглежда, не са я използвали много, защото когато се нанесохме, беше едва една трета пълна. От прага не успявам да я видя, прекалено е тъмно, но някъде пред мен издрънчава поредният орех и уверено закрачвам по посока звука.
    На фенерчето му е трудно да смогне със заобикалящата мрачина. Подскача от едно осветено късче реалност на друго и сякаш не смее да се задържи прекалено дълго върху никое от тях. Добре поне, че често ми се налага да ходя до ямата, та дори на тази оскъдна светлина се ориентирам лесно.
    Известно време вървя така в безтегловност. Под краката ми скърца древна трева, понякога изхрущява орех. Ето я и бараката. Несръчно скалъпена от дървени плоскости постройка, с криви, оголени гвоздеи, увенчали тук-там фасадата ѝ. И тя, както къщата, няма врата.
    Докато пикая в тревата малко встрани от нея, си давам сметка, че цялата тая работа може да се окаже сериозен проблем. Не само защото фирмите за почистване отказват да идват в квартала, който не е квартал. И да идваха, пак не бих могъл да ги ангажирам.
    Когато прекрачвам прага на бараката, ме посреща вече познатата миризма на лайна и мърша. Както подозирах, шахтата е преляла. Без да се мотая, направо нагазвам вътре, а налъмите утре ще ги мия под маркуча. С острата страна на кирката започвам да ровичкам гнилата супа и да търся арматурната дръжка на капака. С каква цел го правя всичко това, не мога да кажа.
    Нещо изтрополява в ъгъла и ме кара да застина. Сигурно е орех. Или някое животно. Сигурно е орех. Изчаквам да видя, дали ще се повтори, а когато това не се случва, подновявам ровичкането.
    Само дето нещото отново изтрополява.
    Този път решавам да огледам с фенерчето. Като вехти пердета, от полуизгнилите греди висят дълги, лепкави паяжини, а по самите паяжини, във всякакви размери, цветове и форми, виси на показ впечатляваща колекция от препарирани насекоми.
    Нещо се размърдва в ниското и бързам да го осветя. Първончално ми се струва, че е животно и ръката ми неволно се стяга около дръжката на кирката.
    Не е животно. Някаква измършавяла женица е, но така се е прегърбила и ѝ е толкова парцалива роклята, че по-скоро прилича на проскубан чакал, отколкото на човек. С една ръка е закрила лицето си, а в другата държи някакво вързопче.
    — Какво искаш? — питам я докато махам светлината от лицето ѝ. Тя пристъпва несигурно и ми показва какво носи.
    Спящо сукалче.
    — Чух, че мога да взема пари – казва ми с дрезгав глас.
    — Приключих за този месец. Ела следващия.
    — Ако го замразиш?
    — Работя само с пресни продукти. Тръгвай си. Ела другия месец ти казах.
    Известно време жената не реагира.
    — Тръгвай си — ѝ повтарям малко по-настоятелно. Без да си прави труда да предпази голите си ходила от изпражненията по пода, тя притичва покрай мен и изчезва в нощта. Не мога да кажа, че съм изненадан. Обикновено идват по светло, но напоследък са станали съвсем отчаяни. Някои остават да клечат в двора с дни след като съм ги пропъдил.
    Изхвърлям жената от ума си и се заемам отново с шахтата, но още преди да съм вдигнал кирката, отново бивам прекъснат, само че този път от тих, повтарящ се на равни интервали, звуков сигнал. Най-накрая. Калибрирането на трансивъра е приключило успешно, а на опашката в паметта му се е появило запитваме за установяване на връзка.
    Забравил за всичко, мятам кирката и се забързвам обратно към къщата. Пулсираща централната лампа на апарата ме посреща уж с цялото спокойствие на света, но сякаш ме подканва да побързам. Оранжевото ѝ око гледа укорително, очаква потвърждение. Когато завършвам ръкостискането, лампата спира да мига и, примесен с много статика и прекаран през тежка модулация, из помещението се разнася гласът на клиента. Както винаги звучи малко неестествено, с неправилния си ритъм и интонация.
    — Готов ли си с поръчката?
    За миг се замислям, дали да не му дам някакво обяснение за забавянето, но веднага отхвърлям идеята. Него никога не са го интересували такива подробности.
    — Готов съм, да — отвръщам му. — Тази партида стана по-добре от предната. Пет пъти я прекарах през месомелачката, вместо обичайните три.
    — Чудесно. На обичайното място, по обичайното време. Ще има бонус.
    — Бонус?
    — За професионалното отношение през годините. И за кулинарната креативност. Приеми го като — той прави драматична пауза — прощален подарък.
    — Нима?
    — Уви — казва за последно, а после разпрострялата се из помещението статика рязко замира. И това е. Отново настъпва тишина. Единствено вънка шумолят тревите и напомнят за странното безвремие на това място. Чудя се дали не трябваше да му кажа още нещо, но не мога да измисля какво точно. Да изкажа благодарности? Да поискам обяснение? Да го питам ще си иска ли трансивъра обратно?
    Май вече няма значение. Както няма значение и задръстената септична яма, впрочем, или пък нахалната жена от бараката. Нищо от това вече няма значение.
    Време е да си търсим нова къща.
    И все пак.
    Едно последно бурканче.
    Бонус.
    Както очаквах, мършавата жена не си е тръгнала. Приклекнала е сред сивкавата предутрин и леко се клати с тревите. Сукалчето в ръцете ѝ още спи. Когато ме вижда да ѝ махам, бърза да ме последва. Правим размяната и след като я предупреждавам да не идва повече, я пропъждам да си върви и се залавям за работа. Процесът е добре отработен и не ми отнема много време.
    Утре ще закусим както подобава.
    Измивам си ръцете и, вече по-спокоен, се връщам да си доспя. От раклата в спалнята вадя чист потник и се преобличам. Сестра ми се сърди, като си лягам в леглото с дрехите отвънка. Реално кръвта идва отвътре, не знам защо това е проблем.
    А на двора, върху бараката, издрънчава поредният орех, но вече съм потънал в сладък унес и не му обръщам внимание.